Един истински художник във фотографията – ??во Хаджими??ев
??мах удоволствието да се запозная ??во Хаджими??ев…. Опс, сбърках, всъщност той се запозна с мен, защото тогава бях твърде малък – баща ми го познава??е… Тук ще сложа две статии за него – заслужава много повече, то тези двете дават малко повече за него отколкото знаем всички. Едната е от проф. Аксиния Джурова и е от последния брой на вестник „Култура“, а другия е от „вестника“ на ??ван Бакалов и е с автор Нели Томова….
Наслаждавайте се:
Статия на проф. Аксиния Джурова (вестник Култура):
Светлописецът
??во Хаджими??ев на 60 години
??во Хаджими??ев: Не обичам да крада образите (+ фотогалерия от ??рландия)
2 Април 2009
Нели Томова

??во Хаджими??ев е сред най-ярките имена в българската фотография и фотожурналистика. Роден е през 1950 г. в София. През 1975 г. завър??ва Колеж по изкуствата “Bournemouth and Pool College of Arts”, Великобритания, специалност фотография. От същата година е пожизнен почетен член на Кралската Фотографска Асоциация в Англия, където е показана и първата му самостоятелна изложба. Преди 89 г. работи като фоторедактор в списание „Отечество”, след промените става сътрудник на Associated Press, а по-късно един от основателите на излизалото през втората половина на 90-те години списание „Сега”. ??во Хаджими??ев е председател на Българското фотографско сдружение и член на журито в ежегодния конкурс “Канон – снимка на годината”. Фотографиите му са излагани в страни от целия свят.
Миналата седмица се откри поредната му изложба „Светлописи от ??рландия – Аранските острови”. ??зложбата представя фотографии и художествени текстове, вдъхновени от ??ни??ман, ??ни??мор, ??ни??ир – трите “магически” острова на запад от бреговете на ??рландия. ??зложбата може да бъде видяна до 26 април в Етнографския музей в София.
– Казвате, че „Светлописи от ??рландия” е изложба за гледане и за четене. Защо имат нужда от текст тези фотографии?
– Много дълго време съм работил в печата и който е работил в печата, веднага ще ме разбере, че едното без другото не може. Това са два езика, два компонента от едно цяло. ??зображението, колкото и много хора да казват, че говори само за себе си, винаги се чувства по-добре, когато е в компанията на словото. Това бе??е един много дълъг спор с покойния Серафим Северняк, който винаги се опира??е на библейския текст „в началото бе словото”. А аз казвах, „Серафиме, в началото е светлината, а след това идва словото…” Обаче действително словото и светлината вървят заедно.
“Светлописи от ??рландия – Аранските острови” – Фотогалерия
– Кога са правени снимките?
– Много отдавна исках да отида на Аранските острови, воден само от едно видяно изображение оттам, от края на деветнайсти век. Това са три жени, облечени в едни ирландски типични ръчно тъкани тежки вълнени дрехи, тъмни, те седят на малкия бряг на пясъка и във втория план на фотографията се виждат мъжете им, които се опитват да качат теле на една рибарска лодка. Фотографията бе??е тук с една ирландска изложба, която организирах в Националната галерия. Толкова силно ме впечатли, че даже я сложихме, на билборда за изложбата. Оттам аз чух, за голям мой срам, толкова късно, за Аранските острови. По-късно на един семинар за ирландската литература в Търново бяха събрани професорите по ирландска литература от целия свят. Започнах да говоря за тези изображения с една жена на моите години, вече мога да кажа „възрастна дама от Ню Йорк”. ?? тя каза „Ама, чакайте, много писатели, много поети, много хора са живели, вдъхновявали са се от тях. Аранските острови са едно магическо място. Винаги всеки артист по свой начин реагира на тях”. Тази жена, професор Морийн Мърфи, по-късно им изпрати книга с текстове на писателите, които са писали за Аранските острови, а след това ми изпрати карта на островите. ?? така някак си даде два импулса един след друг преди да тръгна натам. Пътуването го направих сам в края на ноември миналата година. Започна като един абсолютно частен личен проект, а не подкрепен от хиляди организации. Но след това, за да се получи това нещо в цялост, се намеси като гражданин и като представител на своята страна, но и като човек с тази чувствителност Джефри Кийтинг (посланик на ??рландия в България – б.а.). ??зобщо това е една много чове??ка работа, дано така да сте го усетили, но така съм я правил, тук няма лайфстайл, не е туристическа бро??ура…
– За вас може да се каже, че снимате цял живот…
– Горе-долу. От ??естнайсетгоди??ен.
– Кои са нещата, които продължават да ви вдъхновяват и провокират?
– Как ви се струва фотографията в България днес?
– Както и във всички други области, българите са много надарени хора. В изтеклия период, когато бяхме по-вакумирани като държава заради устройството и принадлежността към една друга система, някак си ние се развивахме вътре в едно капсулирано пространство. Много малко хора имаха излаз навън. Те или творбите им, като изключим някои оперни певци, някои музиканти и няколко художника от онази епоха. Сега България е напълно отворена и в информационно отно??ение. ?? много по-лесно се вижда и може да се направи съпоставката между това, което един български фотограф прави и един негов американски колега. ?? се вижда, доказва се, че ние имаме и в областта на фотографията един огромен потенциал.
– Все пак тук не се виждат много неща като тези, които се показват на конкурса „World Press Photo”?
– Вижте сега, радиусът на страната е друг, събитията, които се случват в България, са слава Богу, други. Аз не искам България да бъде постоянно в „World Press Photo”, защото това значи да живеем постоянно в една катастрофална и истерична среда. Предпочитам България да не бъде обект на световната преса, която търси кръвопролитието или катастрофата, или природното бедствие. Действително малко са тия събития, които стават световна новина от България. За ло??о или за добро. Аз казвам за добро. Първата снимка на „World Press Photo”, правена от българин, е от 1967 г. и е направена във Виетнам. Това е един пленен американски летец, току-що свален от виетнамците. Правил я е Стефан Тихов, който сега живее в ??зраел и не се занимава вече с фотография. Ето, той е бил като журналист от БТА във Виетнам, попада на това нещо, прави снимката и тя по нищо не се отличава и в техническо отно??ение от снимката на фотограф на „Тайм”. Отличава се по това, че фотографът на „Тайм” и тогава и сега работи без притеснение за това как ще си плати сметките. Може би и той има вече притеснения.
– Покрай кризата?
– Не само покрай кризата, а и покрай това пропорционално отно??ение между виртуалните информационни технологии и печата. Обаче и до ден дне??ен имаме един Димитър Дилков, имаме неговите последователи, някои от тях са в „Капитал” и т. н. ??маме една друга индивидуалност – Олег Попов, който е на други години вече, но е човек на световните медии, той не е локален журналист. ?? това е за всяка една област. Въпросът е човек дали ще има излаз и дали има тази амбиция.
– Какво е нужно, за да стане?? добър фотограф – много работа или талант?
– Талантът е необходим за всичко – от това да закърпи?? една обувка до най-вис??ите сфери. Трябва да има?? дарба за това нещо. Трябва да си си на мястото. Но оттам нататък започват другите неща като култура, която непрекъснато трябва да се допълва и обогатява, възпитание, късмет, среда… Подходящата среда е много важно нещо, защото тази среда може да те подкрепи и да те поддържа, но може и да те смачка, особено когато си много млад.
– Една от стихиите ви е портретната фотография…
– Това бе??е по-скоро в началото на моята фотографска дейност, когато бях по-млад и по-нахален. ?? си въобразявах, че може да побере?? света на един човек в една фотография. Сега доста се смея на нахалството си в младините. Но с любопитство гледам опитите си от седемдесетте години и се получава нещо друго, че да кажем един портрет на Емилиян Станев, на Дора Габе или на Елисавета Багряна, сега след като ги няма хората, виждам, че тези изображения все още стоят. Така че може би не са съвсем слаби и съвсем ло??и. Но те са обикновени фотографии, разбирате ли… Kакто сега от тези фотографии (от Аранските острови – б. а.) не може?? да каже??, че това е началото на XXI век, защото има едни неща, които са по-силни от моментната мода и аз гледам да не ставам жертва на моментната мода в нито един момент.
– Все пак не всеки може да направи наистина добър портрет, има технически съвър??ени кадри, в които обаче нещо липсва…
– Естествено, естествено. Скоро разглеждах едно лайфстайл списание заедно със собственика му, който побърза да се отърве от него много елегантно само след една година… Та там има, както сега се казва, „фотосесия”. ?? аз му казвам, „Е, добре, фотосесията е приключила успе??но, ти може?? да види?? структурата на бялата ризата в тази фотография, може?? да види?? каква марка са сакото и часовника, обаче не разбира?? кой е на снимката”. Той е само един приносител, временен, на тези неща. ?? това често се получава в тия много премислени фотосесии. ?? затова аз не ги обичам.
– Трябва ли фотографът да е и добър психолог?
– Аз като знам какви хора следват психология и после какви пакости правят със своето експертно мнение, много се страхувам да кажа „психолог”. Но най-малкото трябва да има?? усет към човека срещу себе си, това поне, защото другото ще звучи много помпозно.
– Цени ли се в България фотографията като изкуство?
– Все повече се говори за фотографията.

Фотографията все по активно, макар и все още спорадично, присъства в културния живот на страната. Не говоря за комерсиалния тип, не говоря за ??оубизнеса. Но, ето, това („Светлописи от ??рландия” – б. а.) е един културен продукт, колкото и да е грозно аз да го казвам. То няма нищо общо с рекламните бро??ури за тази страна, няма никакви амбиции да бъде високо изкуство. Това е просто едно споделено преживяване. ??ма такива изяви много често, все по-често, което е хубаво. Разбира се, някои са принудени заради хляба да отидат в рекламата, да отидат в пресата и това е нещо, което неминуемо се случва на човек. Обаче все повече виждам хора, които имат други професии и снимат за удоволствие. Те са ми много интересни и приятни и високо уважавам точно това. Фотографията е много демократично изразно средство. Всеки човек сега дори с телефона си може да прави снимки….
– Тоест, това, че фотографията става все по-достъпна, е плюс?
– Мисля, че това е много хубаво, защото много хора започват да изразяват себе си чрез създаването на фотографско изображение, независимо каква е съдбата му на това изображение по-нататък. Но това, че той изпитва удоволствие в момента, в който прави тази фотография, е чудесно.
– Вие все още ли изпитвате удоволствие от снимането?
– Разбира се. Аз иначе няма??е да съм се задържал толкова… Това ме подмами във фотографията, че ти не само изпитва?? удоволствие, но и много бързо вижда?? конкретния резултат, добър или ло??, той е нещо много конкретно. Но не може без удоволствието, иначе щях да съм каталясал от умора.
– Снимката, която ви е било най-трудно да направите?
– Аз не робувам на техническата част, сега със тези дигитални камери, вече има устройство, което ти казва , „снимал си на такава скорост, на такава бленда” и т. н. При мен фотографирането е… Да кажем, вие не се замисляте, когато се качвате по една стълба – как стъпвате , кой крак след кой, колко високо си вдига?? крака, за да стигне?? до следващото стъпало. Така и аз не мисля толкова за техниката, по-важно е някак си да се съхрани едно усещане за това, което ме вълнува в момента.
– Въпросът бе??е по-скоро за снимка, която сте направили трудно не от техническа гледна точка, а заради някакви обстоятелства…
– Понякога ми е било трудно да застана срещу един човек, за да му направя фотографията. ?? то пак бе??е по-скоро в началото. Един от първите ми портрети бе??е на професор Марко Минков, много голям български ??експировед, много близък приятел на на??ето семейство. ?? въпреки тази близост и неговия характер на един изключително скромен човек, ами аз три пъти се връщах от вратата. Нямах кураж да отида да направя снимката. Но сега все пак идете в катедрата, (дано не са я свалили, но не вярвам) това е портретът на Марко Минков след толкова време, а е правен преди 40 години. Ето, тук с погребението на Мери Конъли (снимка от изложбата „Светлописи от ??рландия” – б. а.) – това е принцип как трябва хем да си там, хем да знае?? кога да се дръпне??, защото трябва да уважи?? едно нещо, което е за семейството, за най-близките. ?? така трябва да знае?? и как да не направи?? някои снимки.
– ??ма ли нещо, което не сте снимали и не бихте снимали?

– Много неща, войната, насилствената смърт, убийствата. Тези неща не са ми по ду??а, но има хора, които са много добри именно в това. Просто моят характер не е агресивен и някак си съм научен да зачитам чове??кото лично пространство. Нямам фотография, направена без съгласието на човек, което е изразено понякога даже с очи, той знае, че аз искам да го фотографирам, и аз знам, че съм получил разре??ение. Но не обичам да крада образите. Защото ми предстои дълго да съм с тях.
– Пътували сте много, не се ли изку??ихте да напуснете България?
– Не, нито за една минута. Още 70-те години, когато учех фотография в Англия, или специализирах може би е по-точната дума, аз знаех, че се връщам в България.