??во Хаджими??ев на 60год!

Един истински художник във фотографията – ??во Хаджими??ев

??мах удоволствието да се запозная  ??во Хаджими??ев…. Опс, сбърках, всъщност той се запозна с мен, защото тогава бях твърде малък – баща ми го познава??е… Тук ще сложа две статии за него – заслужава много повече, то тези двете дават малко повече за него отколкото знаем всички. Едната е от проф. Аксиния Джурова и е от последния брой на вестник „Култура“, а другия е от „вестника“ на ??ван Бакалов и е с автор Нели Томова….

Наслаждавайте се:

Статия на проф. Аксиния Джурова (вестник Култура):

Светлописецът

??во Хаджими??ев на 60 години

Не съм специалист в областта на художествената фотография. Това, което ще кажа за ??во Хаджими??ев, е плод по-скоро на емоционалното възприемане на неговите фотографии и най-вече на самия ??во, който, както всички живели малко повече, се оказа, че е направил вече ??ест десетилетия.
От тези немалко години се оказа, че се познавам повече от 50 години с това „негодно за военна служба” момче от махалата на Попа, тънко като щраус, леко приведено, с характерна пружинираща походка, запазена и до днес, и със страстна обич към авиацията, която пренесе през годините. В това се уверих не само заради щедростта му към поддържането на Музея на авиацията в Пловдив, но и когато през 2006 г. на ХХ конгрес по византинистика в Лондон, виждайки изложбата „Златни страници от българската история”, след заседанията на конгреса и приемане на кандидатурата на България за следващия световен конгрес, се разхождахме по улиците. В Уиндзор той се захласна като малко дете пред една витрина с играчки-самолети и хеликоптери, а на следващия ден на битака в Лондон изпадна в екстаз пред куртка на английски летец от Втората световна война. Тя като че ли бе ??ита за него и той, освен че веднага я купи, на другия ден с нея ни поднесе кафето с акад. Гюзелев (тримата обитавахме куриерския апартамент в Посолството, за което бяхме много благодарни). Това сутре??но кафе бе съпроводено отново с разказа за явилия се на военна комисия гол, само с апарата си, ??во, получил неодобрение за годен. Всъщност, това бе и поредният му етюд, на които всички, работили с него, бяхме свикнали да присъстваме и с радост ги приемахме.
Тази негова страст към играта и лежерността, с която превъзмогва всякакви обстоятелства в живота, в буквалния и в преносния смисъл на думата, е наследена вероятно от родителите му, свързали живота си с Народната опера, а безспорният му аристократизъм сигурно идва от „бабата ми англичанка”. Така ??во излъчва и днeс интелигентност без претенциозност и артистичност без изли??но високомерие.
В работата с него, която конкретно познавам от неговия „дом на колела” – известното на всички ни Volvo, или, както той обича??е да го нарича доскоро, преди да бъде пометено от камион пред кино „Люмиер”, „прабабата на Volvo-то”, в последното десетилетие пропътувахме Балканите. В него се чувствах твърде комфортно, защото „подредената Дева” ??во, който надминава??е и моите привички за ред, бе създал всички условия за всякакви ситуации по екзотичните балкански пътища. Като прибавим към това и умението да забавлява поредния пътник в него, наистина удоволствието бе по-голямо от изпитанията, с които се сблъскахме. В най-невероятните обстоятелства, например от „падащи дружески бомби” над Косово до изненадващите обекти, движещи се по тесните планински пътища на Албания, ??во не загубва??е вроденото си кавалерство, стигащо до необичайна галантност, с което понякога разсмива??е, освен спътницата си, и строгите сръбски монаси. В такива случаи му прощавах, че за пореден път разказва познати ми вече от преди??ни пътувания, но отново забавни истории: например как неговият тъст Валери Петров на близо 90 години плува под изумените погледи на спасителите от варненския плаж или как сър Стивън Рънсиман го е посрещал в замъка си в ??рландия.
Да, ето тук се сещам защо ??во Хаджими??ев за мен е светлописец. Това е не само защото сам така е нарекъл една своя фотоизложба – „Светлописи от ??рландия”, а защото, дори когато е злъчен (а той това го владее в съвър??енство), не ти навява тъжни мисли и не те довежда до депресиращи състояния. Той действително умее да разведрява всяка мрачна обстановка, като например няколкочасовото напразно висене под жаркото слънце пред щаба на KFOR в Прищина с надежда да получим ключовете от командващия на??ия контингент там, за да снимаме разру??ената църква „Св. Богородица Леви??ка”…
Тук вече не става въпрос само за светлото настроение, което ??во създава около себе си по време на работа, но и за собствена ценностна система, умееща да отсява главното от второстепенното, за своеобразен етичен кодекс, който никакви цунамита, на каквито бяхме свидетели през тези години, не можа да разру??и. Става въпрос и за умението на ??во Хаджими??ев да изчаква търпеливо, да издебва най-подходящия момент от играта на светлината върху предметите, природата, водната повърхност, стенописите, иконите, да улови чрез нея златоносния блясък на миниатюрите в ръкописите, да накара камъка да оживее, лицата да се озарят… Става въпрос и за изключителния му усет към детайла в съчетание с тънката граница между светлината и сянката, достъпна само за професионалиста. За мен това е най-интересната част от на??ата работа.
Аз самата снимам от ранна възраст. На път не се разделям с фотоапарата – като се почне от първата ми и любима до ден-дне??ен руска „Смяна”, та до последния „Olympus”, също с лента, за ужас на изку??ените от новите технологии. От многото снимки, които правя, все по нещо добро накрая се получава. ??во умее да снима, когато се наложи, и денонощно в манастирските библиотеки и църкви, но най-интересно е, когато извади апарата по средата на пътя, на улицата, на пазара, при седналите в кръчмата мъже, при падането на слънцето. Тогава знам, че е настъпил моментът на уловената светлина – именно не търсена, а уловена. Не дай си Боже тогава да го заговори??. Това е мигът, в който започва въл??ебството на ??во Хаджими??ев.
Една негова фотография – „Камъчето”, направена на Аранските острови, за мен е емблематична за стила и посланието му. Според думите на посланика на ??рландия в България, г-н Джефри Кийтинг, „тези отдалечени, неплодородни, връхлитани от бури, три малки острова в Атлантическия океан на запад от бреговете на ??рландия са очаровали посетителите в продължение на векове”. Но фотографията на ??во като че ли обяснява най-точно какво е задържало хората да останат там. Ако използвам цитат от ??ниман: „на пътя си срещнах едно малко камъче”, може би по-точно ще обясня тази фотография. На стегнатия от отлива пясък, в територия, принадлежаща на океана, където небето и земята се сливат, фотоапаратът на ??во е заснел камъче, огряно в единия край от светлина, която от другата му страна хвърля дълбока сянка. На фона на сливащия се в единен масив релеф на пясъчния бряг, камъчето, „въпреки огромната мощ на своя властелин Океана”, е устояло на приливите и отливите, за да събере цялата светлина и надежда на хората, обитаващи островите. Надежда – едно позабравено състояние сред доминиращия скептицизъм в на??ия „нов семпъл свят”.
Тази фотография разкрива идентичността на ??во Хаджими??ев – умението му чрез изкуството на обектива да не допусне отнемане на надеждата – светлината в живота, това, което те предпазва да тича?? след нищото.
Тези мои думи за ??во могат да прозвучат панегирично, но те не са изречени от куртоазия. Напротив! ?? ако има още нещо, което особено ценя у ??во, това е, че в пъстрия и разнолик живот, с който го дари съдбата, когато се връща назад в случките и спомените, то не е за да надникне в гъделичкащите истории на своите или на другите, а за да извади от изминалия път тези състояния на духа, в които просветва надеждата, тази, която те издига над злободневното.
Затова за мен „камъчето” е една емблематична фотография на ??во Хаджими??ев и ключ към неговата идентичност.
Семплият колаж от случки и спомени, с които тук се опитах да обрисувам „голямото момче” ??во Хаджими??ев, надали е точният негов портрет, за какъвто въобще не претендирам. Тук дори не съм споменала обучението му, членството му в редица международни и на??и престижни институции, посланическата му мисия, направена с неговия апарат между ??зтока и Запада, привързаността му към хората на духовността и галериите от портрети, които той направи за тях, любовта му към историята и желанието да я запази, възкресявайки стъклените плаки и стари ленти, щастието да съжителства с Валери Петров, този тих и изпълнен със светлина, добронамереност и талант поет, ??анс за всяка страна и народ.
Този опит да поздравя ??во е само моят собствен поглед и оценка за приятеля и колегата, съхранил у себе си, а това значи и за всички нас, част от тази светлина и надежда, която ни предпазва да се сгромолясаме в „семплия глобален свят”, който все повече от виртуален се превръща в реален.
Статия на Нели Томова (e-vestnik):

??во Хаджими??ев: Не обичам да крада образите (+ фотогалерия от ??рландия)

Нямам снимка, направена без съгласието на човека, когото снимам, казва фотографът

2 Април 2009

Нели Томова

??во Хаджими??ев. Снимка: авторката

??во Хаджими??ев е сред най-ярките имена в българската фотография и фотожурналистика.  Роден е през 1950 г. в София. През 1975 г. завър??ва Колеж по изкуствата “Bournemouth and Pool College of Arts”, Великобритания, специалност  фотография. От същата година е пожизнен почетен член на Кралската Фотографска Асоциация в Англия, където е показана и първата му самостоятелна изложба. Преди 89 г. работи като фоторедактор в списание „Отечество”, след промените става сътрудник на Associated Press, а по-късно един от основателите на излизалото през втората половина на 90-те години списание „Сега”. ??во Хаджими??ев е председател на Българското фотографско сдружение и член на журито в ежегодния конкурс “Канон – снимка на годината”. Фотографиите му са излагани в страни от целия свят.
Миналата седмица се откри поредната му изложба „Светлописи от ??рландия – Аранските острови”. ??зложбата представя фотографии и художествени текстове, вдъхновени от ??ни??ман, ??ни??мор, ??ни??ир – трите “магически” острова на запад от бреговете на ??рландия. ??зложбата може да бъде видяна до 26 април в Етнографския музей в София.

– Казвате, че „Светлописи от ??рландия” е изложба за гледане и за четене. Защо имат нужда от текст тези фотографии?

– Много дълго време съм работил в печата и който е работил в печата, веднага ще ме разбере, че едното без другото не може. Това са два езика, два компонента от едно цяло. ??зображението, колкото и много хора да казват, че говори само за себе си, винаги се чувства по-добре, когато е в компанията на словото. Това бе??е един много дълъг спор с покойния Серафим Северняк, който винаги се опира??е на библейския текст „в началото бе словото”. А аз казвах, „Серафиме, в началото е светлината, а след това идва словото…” Обаче действително словото и светлината вървят заедно.

“Светлописи от ??рландия – Аранските острови” – Фотогалерия

– Кога са правени снимките?

– Много отдавна исках да отида на Аранските острови, воден само от едно видяно изображение оттам, от края на деветнайсти век. Това са три жени, облечени в едни ирландски типични ръчно тъкани тежки вълнени дрехи, тъмни, те седят на малкия бряг на пясъка и във втория план на фотографията се виждат мъжете им, които се опитват да качат теле на една рибарска лодка. Фотографията бе??е тук с една ирландска изложба, която организирах в Националната галерия. Толкова силно ме впечатли, че даже я сложихме, на билборда за изложбата. Оттам аз чух, за голям мой срам, толкова късно, за Аранските острови. По-късно на един семинар за ирландската литература в Търново бяха събрани професорите по ирландска литература от целия свят. Започнах да говоря за тези изображения с една жена на моите години, вече мога да кажа „възрастна дама от Ню Йорк”. ?? тя каза „Ама, чакайте, много писатели, много поети, много хора са живели, вдъхновявали са се от тях. Аранските острови са едно магическо място. Винаги всеки артист по свой начин реагира на тях”. Тази жена, професор Морийн Мърфи, по-късно им изпрати книга с текстове на писателите, които са писали за Аранските острови, а след това ми изпрати карта на островите. ?? така някак си даде два импулса един след друг преди да тръгна натам. Пътуването го направих сам в края на ноември миналата година. Започна като един абсолютно частен личен проект, а не подкрепен от хиляди организации. Но след това, за да се получи това нещо в цялост, се намеси като гражданин и като представител на своята страна, но и като човек с тази чувствителност Джефри Кийтинг (посланик на ??рландия в България – б.а.). ??зобщо това е една много чове??ка работа, дано така да сте го усетили, но така съм я правил, тук няма лайфстайл, не е туристическа бро??ура…

– За вас може да се каже, че снимате цял живот…

– Горе-долу. От ??естнайсетгоди??ен.

– Кои са нещата, които продължават да ви вдъхновяват и провокират?

– Човек първо трябва да знае кога да слезе от сцената. ?? аз вече почти не се занимавам с тази фотография, ежедневна, свързана с печата. Не че не я обичам, но… ??мал съм голям късмет, че някак си минах между капките. Преди десети ноември местата за работа бяха официозите. Ако си в „Работническо дело”, това е най-добре. Е, аз не можех да бъда по редица причини в „Работническо дело”. Но имах късмета да се запозная и да се сприятеля с един човек, за когото все по-малко се говори в България и напълно несправедливо, това е Серафим Северняк. Писателят и публицистът Серафим Северняк, на когото  в средата на 70-те години му бе??е възложено от Пенчо Кубадински да направи едно национално илюстровано списание. Списание „Отчество” излиза??е два пъти в месеца и, разбира се, има??е една малка официална, актуална част, в която се праве??е преглед на политическите събития от изтеклите две седмици. Обаче оттам нататък списанието бе??е обърнато към България, към историята, не в националистичен план, а с един много разумен тон. Тогава на Серафим единственото му условие бе??е никой да не му се бърка в подбора на хората. ?? това бе??е магията, защото той успя там да събере наглед несъвместими хора, обаче всеки със своите големи качества и способности. ?? така ние работихме 17 години, които, не само защото са свързани с моята младост, за мен са като че ли най-пълноценните години в журналистиката. Затова след промените, каквото и да опитах, аз имах един друг критерий за цели в една редакция, за принципи на работа, за да стигна до този момент, в който се опитвам да затварям кръга, както е тази изложба да речем… Занимава ме много да съставям изложби от творби на други автори. Много ми е любопитна работата по годи??ния конкурс „Канон – снимка на годината”, защото там се събират на едно място работи на около 120-130 автора, 130 различни характера и ти трябва хармонично да ги настани?? тия неща. Много интересна работа е това.

– Как ви се струва фотографията в България днес?

– Както и във всички други области, българите са много надарени хора. В изтеклия период, когато бяхме по-вакумирани като държава заради устройството и принадлежността към една друга система, някак си ние се развивахме вътре в едно капсулирано пространство. Много малко хора имаха излаз навън. Те или творбите им, като изключим някои оперни певци, някои музиканти и няколко художника от онази епоха. Сега България е напълно отворена и в информационно отно??ение. ?? много по-лесно се вижда и може да се направи съпоставката между това, което един български фотограф прави и един негов американски колега. ?? се вижда, доказва се, че ние имаме и в областта на фотографията един огромен потенциал.

– Все пак тук не се виждат много неща като тези, които се показват на конкурса „World Press Photo”?

– Вижте сега, радиусът на страната е друг, събитията, които се случват в България, са слава Богу, други. Аз не искам България да бъде постоянно в „World Press Photo”, защото това значи да живеем постоянно в една катастрофална и истерична среда. Предпочитам България да не бъде обект на световната преса, която търси кръвопролитието или катастрофата, или природното бедствие. Действително малко са тия събития, които стават световна новина от България. За ло??о или за добро. Аз казвам за добро. Първата снимка на „World Press Photo”,  правена от българин, е от 1967 г. и е направена във Виетнам. Това е един пленен американски летец, току-що свален от виетнамците. Правил я е Стефан Тихов, който сега живее в ??зраел и не се занимава вече с фотография. Ето, той е бил като журналист от БТА във Виетнам, попада на това нещо, прави снимката и тя по нищо не се отличава и в техническо отно??ение от снимката на фотограф на „Тайм”. Отличава се по това, че фотографът на „Тайм” и тогава и сега работи без притеснение за това как ще си плати сметките. Може би и той има вече притеснения.

– Покрай кризата?

– Не само покрай кризата, а и покрай това пропорционално отно??ение между виртуалните информационни технологии и печата. Обаче и до ден дне??ен имаме един Димитър Дилков, имаме неговите последователи, някои от тях са в „Капитал” и т. н. ??маме една друга индивидуалност – Олег Попов, който е на други години вече, но е човек на световните медии, той не е локален журналист. ?? това е за всяка една област. Въпросът е човек дали ще има излаз и дали има тази амбиция.

– Какво е нужно, за да стане?? добър фотограф – много работа или талант?

– Талантът е необходим за всичко – от това да закърпи?? една обувка до най-вис??ите сфери. Трябва да има?? дарба за това нещо. Трябва да си си на мястото. Но оттам нататък започват другите неща като култура, която непрекъснато трябва да се допълва и обогатява, възпитание, късмет, среда… Подходящата среда е много важно нещо, защото тази среда може да те подкрепи и да те поддържа, но може и да те смачка, особено когато си много млад.

– Една от стихиите ви е портретната фотография…

– Това бе??е по-скоро в началото на моята фотографска дейност, когато бях по-млад и по-нахален. ?? си въобразявах, че може да побере?? света на един човек в една фотография. Сега доста се смея на нахалството си в младините. Но с любопитство гледам опитите си от седемдесетте години и се получава нещо друго, че да кажем един портрет на Емилиян Станев, на Дора Габе или на Елисавета Багряна, сега след като ги няма хората, виждам, че тези изображения все още стоят. Така че може би не са съвсем слаби и съвсем ло??и. Но те са обикновени фотографии, разбирате ли… Kакто сега от тези фотографии (от Аранските острови – б. а.) не може?? да каже??, че това е началото на XXI век, защото има едни неща, които са по-силни от моментната мода и аз гледам да не ставам жертва на моментната мода в нито един момент.

– Все пак не всеки може да направи наистина добър портрет, има технически съвър??ени кадри, в които обаче нещо липсва…

– Естествено, естествено. Скоро разглеждах едно лайфстайл списание заедно  със собственика му, който побърза да се отърве от него много елегантно само след една година… Та там има, както сега се казва, „фотосесия”. ?? аз му казвам, „Е, добре, фотосесията е приключила успе??но, ти може?? да види?? структурата на бялата ризата в тази фотография, може?? да види?? каква марка са сакото и часовника, обаче не разбира?? кой е на снимката”. Той е само един приносител, временен, на тези неща. ?? това често се получава в тия много премислени фотосесии. ?? затова аз не ги обичам.

– Трябва ли фотографът да е и добър психолог?

– Аз като знам какви хора следват психология и после какви пакости правят със своето експертно мнение, много се страхувам да кажа „психолог”. Но най-малкото трябва да има?? усет към човека срещу себе си, това поне, защото другото ще звучи много помпозно.

– Цени ли се в България фотографията като изкуство?

– Все повече се говори за фотографията.

??ни??ман 2008 г. Снимки: ??во Хаджими??ев

Фотографията все по активно, макар и все още спорадично, присъства в културния живот на страната. Не говоря за комерсиалния тип, не говоря за ??оубизнеса. Но, ето, това („Светлописи от ??рландия” – б. а.) е един културен продукт, колкото и да е грозно аз да го казвам. То няма нищо общо с рекламните бро??ури за тази страна, няма никакви амбиции да бъде високо изкуство. Това е просто едно споделено преживяване. ??ма такива изяви много често, все по-често, което е хубаво. Разбира се, някои са принудени заради хляба да отидат в рекламата, да отидат в пресата и това е нещо, което неминуемо се случва на човек. Обаче все повече виждам хора, които имат други професии и снимат за удоволствие. Те са ми много интересни и приятни и високо уважавам точно това. Фотографията е много демократично изразно средство. Всеки човек сега дори с телефона си може да прави снимки….

– Тоест, това, че фотографията става все по-достъпна, е плюс?

– Мисля, че това е много хубаво, защото много хора започват да изразяват себе си чрез създаването на фотографско изображение, независимо каква е съдбата му на това изображение по-нататък. Но това, че той изпитва удоволствие в момента, в който прави тази фотография, е чудесно.

– Вие все още ли изпитвате удоволствие от снимането?

– Разбира се. Аз иначе няма??е да съм се задържал толкова… Това ме подмами във фотографията, че ти не само изпитва?? удоволствие, но и много бързо вижда?? конкретния резултат, добър или ло??, той е нещо много конкретно. Но не може без удоволствието, иначе щях да съм каталясал от умора.

– Снимката, която ви е било най-трудно да направите?

– Аз не робувам на техническата част, сега със тези дигитални камери, вече има устройство, което ти казва , „снимал си на такава скорост, на такава бленда” и т. н. При мен фотографирането е… Да кажем, вие не се замисляте, когато се качвате по една стълба – как стъпвате , кой крак след кой, колко високо си вдига?? крака, за да стигне?? до следващото стъпало. Така и аз не мисля толкова за техниката, по-важно е някак си да се съхрани едно усещане за това, което ме вълнува в момента.

– Въпросът бе??е по-скоро за снимка, която сте направили трудно не от техническа гледна точка, а заради някакви обстоятелства…

– Понякога ми е било трудно да застана срещу един човек, за да му направя фотографията. ?? то пак бе??е по-скоро в началото. Един от първите ми портрети бе??е на професор Марко Минков, много голям български ??експировед, много близък приятел на на??ето семейство. ?? въпреки тази близост и неговия характер на един изключително скромен човек, ами аз три пъти се връщах от вратата. Нямах кураж да отида да направя снимката. Но сега все пак идете в катедрата, (дано не са я свалили, но не вярвам) това е портретът на Марко Минков след толкова време, а е правен преди 40 години. Ето, тук с погребението на Мери Конъли (снимка от изложбата „Светлописи от ??рландия” – б. а.)  – това е принцип как трябва хем да си там, хем да знае?? кога да се дръпне??, защото трябва да уважи?? едно нещо, което е за семейството, за най-близките. ?? така трябва да знае?? и как да не направи?? някои снимки.

– ??ма ли нещо, което не сте снимали и не бихте снимали?

??ни??мор 2008 г. Снимки: ??во Хаджими??ев

– Много неща, войната, насилствената смърт, убийствата. Тези неща не са ми по ду??а, но има хора, които са много добри именно в това. Просто моят характер не е агресивен и някак си съм научен да зачитам чове??кото лично пространство. Нямам фотография, направена без съгласието на човек, което е изразено понякога даже с очи, той знае, че аз искам да го фотографирам, и аз знам, че съм получил разре??ение. Но не обичам да крада образите. Защото ми предстои дълго да съм с тях.

– Пътували сте много, не се ли изку??ихте да напуснете България?

– Не, нито за една минута. Още 70-те години, когато учех фотография в Англия, или специализирах може би е по-точната дума, аз знаех, че се връщам в България.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *