Частните колекции. Светлин Русев. На светло.

С.П.

 

– Всяка дефиниция за понятието „частен колекционер” и „частна колекция” при всички случаи ще бъде относителна и условна! Относителна – и в исторически смисъл, и като характеристика на съдържанието, и като притежание. Каквото и да се каже, трудно може да покрие дейност, която има своя история, своя кастова и професионална различност, претърпяла развитие с времето. Определени интереси – духовни, естетически, икономически, професионални, патриотични, национални, са провокирали личности – от крале до простосмъртни любители – да събират, съхраняват (някои да показват) колекциите си от картини, скулптури, икони до скъпоценни предмети, оръжия, бижута, сервизи и т.н.

Трудно може да се подведе под обща формула една колекция на Медичите с колекцията, която е имал в определен период Рембранд, в по-късно време Морозов, Амброаз Волар или в днешно – с някои от колекциите на съвременно изкуство, които съществуват вече като самостоятелни музеи. Проблемът, отнесен към нашата реалност и в исторически, и в съвременен план, е още по-трудно обясним. От култура на обществено поведение до наивно икономически съображения, от чисто духовно обсебване до обикновени материални измерения!?

Несравнимо различни са културните интереси на някогашните колекционери, като Георги Личев, Петър Тодоров, Григор Василев, по-късно с широкия професионален интерес на Богомил Райнов, с възрожденската чистота на Иван Деянов или с потресаващите като качество и съдържание сбирки на бизнесмена Васил Божков и бореца Боян Радев. Дори за човек като мен, който има сравнително богат опит, с разнообразния и непредвидим манталитет на колекционерите при първата изложба на Съюза на колекционерите, се убедих, че най-добрата формула е „тихата лудост“ – благословена, щастлива, измъчваща и вдъхновяваща „лудост“. Една красива лудница, в която обсебените са строители и съзидатели! Всякакви наукообразни, интелигентни и културни претенции за философски обобщения ще останат само при по-малко или повече красивата теория.

– За съжаление, не само няма никаква, макар и приблизителна статистика за броя на колекциите, но няма и сериозна документация за по-известните в миналото и днес колекции, и още по-малко са тези, преживели собствениците си и останали във времето. Съдбата им е различна, но по правило, след като си заминат собствениците, колекциите се разпиляват. Наследниците почти не продължават традициите на родителите си. Пазарът, грижите за бита, променливата политическа и обществена конюнктура, роднинските претенции си казват думата и сериозни сбирки в миналото, като тези на Георги Личев, Григор Василев, Иван Евс. Гешов, Чапрашикови, Димитър Гичев, Стоян Чипев, Кирил Маричков, Петър Тодоров, д-р Наум Чилов, Михаил Кремен и др., в по-голямата си степен са преминали в Националната галерия, Софийската градска галерия, частни сбирки и изнесени в чужбина… Може би единствена и най-цялостно се запази сбирката на един от най-странните колекционери Иван Деянов, която наследниците му подариха на Панагюрище и в момента е открита като „Музей Иван Деянов“. Подобна е и съдбата на сбирката на Тотю Гъбенски, подарена на родния му град Трявна. Част от графичната си сбирка Богомил Райнов подари навремето на Сливен, която периодично ту се излага, ту се сваля от експозиция (поради влага!!!). Не ми е известна съдбата на една от богатите колекции, като тази на Ст. Ц. Даскалов. Частично някои произведения се появяват на пазара, но като цяло не знам съдбата й. Изложбата, която откри миналата година Съюзът на колекционерите, легализира някои от сериозните колекционери и колекции, но, за щастие, броят им е много по-голям и при една нова проява се надявам да имаме по-пълна представа за художествените сбирки в България.

– Причините са различни. Какво означава да регистрират колекциите си?! Пред кого и кой професионално ще опише и „регистрира“ една колекция от няколко хиляди произведения? Съгласно закона за културно-историческото наследство, към 200 колекции – нумизматика и археология, са декларирали колекциите си. Класика – картини, скулптури, икони и т.н., само при сделка се декларират и идентифицират. Аз съм декларирал към 10-12 антични предмета. Част от изброените произведения в колекцията са в издаден каталог. Освен това, имам още 500-600 живопис и скулптура и няколко хиляди графики и рисунки с музейна стойност – от Рембранд до Пикасо и Паскен. Пред кого да ги регистрирам и коя е тази институция, която ще се наеме да опише професионално един музей, а реално това е един музей!? И ако при мен нещата са по-възможни професионално, кой би се нагърбил, например, да опише една потресаваща колекция, като тази на Боян Радев?! Една година няма да стигне на всички уредници от Националната галерия! Сериозните колекционери, поне които аз познавам, при различни поводи показват нещата си, мислят за издаване на каталози и до голяма степен са преодолели страха и комплексите на „частника“ от времето на социализма. Много по-важно е от една демонизирана регистрация, каквато не е възможна, желанието да се показват колекциите, да се правят изложби, да се издават каталози – изобщо, частните колекции да станат национална духовна необходимост. Държавата има нужда от партньорството на частния колекционер. Не бих обяснявал защо, за да не принизяваме разговора. Въпросът е дали държавата има готовност и възможност да отговори на подадената ръка. Нещо повече – дали е в състояние да приеме като отговорност и грижа една сериозна подарена колекция!? Дали е в състояние да бъде грижовен стопанин така, както е бил частният колекционер!?

Много се съмнявам! Истинската реална регистрация е излизането на светло, показването и включването в научна и изследователска дейност на частните колекции. Което означава обществен и духовен климат, доверие и разбиране на мисията на тези „тихи луди“.

– Може да се говори за слаби и силни страни, когато имаш насреща нещо, създадено с градивна мисъл и воля, а не с хъс, злоба и омраза срещу частния колекционер, без елементарно познаване на материята. Нужни са не промени, а нов закон, който да отчита сложната специфика на културните ценности, закон с данъчни облекчения за хората, които купуват изкуство, закон, който да либерализира арт пазара, който да мотивира частната грижа за съхраняване и опазване на културните ценности… И не на последно място – прост и ясен закон, писан без предубеждение, а с отношение към културата.

– Причините са няколко и до голяма степен са въпрос на национален манталитет, култура и не на последно място – на „неяснотата“ около придобиването на определени предмети! Що се отнася до класически дежурните обвинения, за голяма част от произведенията в частните колекции, придобити по „незаконен път“ (специално археология), мога да говоря преди всичко за спасени в буквалния смисъл произведения. Криминализирането изобщо на частните колекции е манталитет, зад който се крие завист и неграмотност, и изместване на сериозния проблем по съхраняването и опазването на културно-историческото наследство от държавната нива в градинката на частния колекционер. У нас не можеш да допуснеш друг да има нещо, което ти не притежаваш! Не може да допуснеш друг да се вълнува от нещо, което за теб е безсмислено. Не можеш да допуснеш друг да има интереси, чужди на твоите. И, не на последно място, не можеш да приемеш и допуснеш това, което е скъпо и ценно за друг, да бъде подарено, особено на държавата. Разни скъпи „играчки“, като поршета, бентлита и яхти, не засягат толкова бдителната обществена нагласа, но едно скъпо произведение на изкуството обижда и наранява крехката броня на завистта. Като имам предвид и родителите, и бавачките на Закона за културно-историческото наследство, трудно мога да приема политическите решения на някогашния триумвират като национално отговорна грижа и още по-малко – като израз на обществена позиция. За щастие, в обобщеното понятие „обществена нагласа“ има не само негативни настроения към колекционерите. Дано това не е една поредна илюзия!

– Пазар на изкуство има! По-точно, има антипазар и за това сме виновни всички. Държавата, защото остави галериите без средства, а те, при всичките резерви, които имаме към тях, формираха по-сериозни критерии! Частните галерии, които разчитат предимно на десетина утвърдени имена, са без особен стремеж за формиране на своя артистична линия и поведение! Проблясъците на галерии със своя творческа линия са единици. Липсата на лоялност и доверие между художника и галериста е проблем, който обезсмисля едно от най-важните звена в арт пазара. Не може художникът да продава в ателието евтино, а в галерията да слага високи цени. Не може галеристът, без сериозно представяне и без гарантиран (макар и относителен) пазар, да добавя 30-40, дори 50 процента. Пазарът у нас в буквалния смисъл е „колкото поискаш и колкото дадат“. Като прибавим „класици” и „псевдокласици”, модата, липсата на критерии на някои амбициозни „клиенти” и грубите фалшификати, без усилия от държавата за криминализирането им, очертава се огромен арт хаос, наречен български пазар на изкуство. В този „пазар на изкуство“ колекционерът трябва да се справя по всички възможни начини – частично чрез галерии, чрез частни лица (собственици), чрез посредници (арт дилъри) и малко чрез антиквари.

– Най-общо казано, като отпаднат негативните причини, за които стана дума, и сериозно участие в световния пазар на изкуство чрез авторитета на държавните институции и галерии в престижни прояви, изложения, аукциони и т.н. излизане от домашната арт сергия.

– При доста специфичния характер на колекционерите и при липса на сериозна традиция, през която да е минал българският колекционер, при липса на държавна институция, която се занимава с проблемите на съвременните форми на изкуство, при липса на музей на съвременно изкуство и не на последно място – при слаба възпитателна дейност, включително и медийна, колекционерският интерес, с малки изключения, отсъства. Всъщност, ние нямаме и сериозни колекционери, обърнати към това, което се създава в момента и в пластическите изкуства. Залагането на сигурно на „старите майстори“ в определен смисъл отразява както манталитета на колекционера, така също и несигурността в собствените му критерии. Обръщането към класиците (старите майстори) е трайно и като инвестиция (илюзия!), и като своеобразен снобизъм. Там невежеството се прикрива зад сигурната стойност на класиците и няколко известни утвърдени съвременни автори.

– Произведения на млади автори винаги съм купувал, а за някои (вече класици) съм първият им „клиент“. Други изобщо не знаят, че произведенията им са откупени от мен. Но това не променя тъжната реалност. За съжаление, българският колекционер все още не осъзнава нуждата и необходимостта да открие, да подкрепи и наложи млад автор не с частична откупка, а с цялостна дългосрочна програма. Колекционирането на утвърдени имена до известна степен превръща тази дейност в затворен кръг, който рано или късно се изчерпва и изпразва от смисъл. „Инвестиращите“ в изкуство не е лошо да знаят, че с това, което са дали за една картина на нашумял „стар майстор“, младият художник може да изкара една не лоша творческа година. Вярно, че подобно поведение финансово е рисковано, но рискът е оправдан, дори когато успехът не е гарантиран. Промяната трябва да започне с постоянни широки изяви на млади автори, с организирана медийна и финансова подкрепа. „Зарибяването“ на колекционерите и галериите за бъдещето на младите е въпрос и на културна политика, което означава и държавна.

– Мисля, че част от колекционерите не само се интересуват и търсят съдействие от специалисти – особено реставратори, но някои от тях сериозно се информират, четат, следят творческия живот и вече са в час и с изкушенията на пазара, и в определена степен имат изградени критерии. За съжаление, не малка част се води само по нашумели имена, трудно различават фалшификата от оригинала, доверяват се на съмнителни „арт дилъри“, което в крайна сметка засяга целия арт пазар. Интересът само към „стари майстори“ не намалява риска от фалшификата и неприятни изненади. За съжаление, някои хора, с възможности и със самочувствие, плачат някой да ги излъже и много трудно приемат, че са изиграни.

– Сдружението на колекционерите, за съжаление, е единствената институция, която е наясно с цялата проблематика на българския колекционер. Държавата положи много усилия и безхаберие, за да уплаши колекционера. Основният мотив, който ни събра и обедини, е защита на частния колекционер, промяна на законодателното безумие, професионално партниране на държавата, съхраняване и популяризиране на националното духовно богатство. Мотото на първата изложба „Другият музей“ е колкото символично, толкова и съдържателно като смисъл и действие на сдружението.

– Това, че държавата направи някакви стъпки в подкрепа на първите частни музеи, все още не означава, че е наясно с тяхното бъдеще. Мисля, че изискванията за частния музей са доста задължаващи и в определена степен ограничаващи. Какви са причините – собствениците на музеите по-добре биха обяснили. За себе си съм наясно и предпочитам риска на Ателие-колекция, извън статута на „Частен музей“.

Въпросите зададе Светла Петкова